Професия/ Работа? Отговарям за уебсайта на едно ТВ предаване и временно изпълнявам функцията на PR. Била съм счетоводител, технолог на месни продукти, фризьорка, секретарка на адвокат, радио-водещ, инструктор по аеробика и тае-бо, сценарист…
Представи се, кажи нещо за себе си? В наталната карта имам 5 планети в Скорпион, Индиго, Генератор с отворен канал на лудостта и водещи емоции, Рейки Мастер – това няма общо с бойните изкуства, малко нещо съм екстрасенс. Обичам понякога да майсторя разни неща от „приложните изкуства“. Спокойно, не мога да пея.
На 45 години съм. Имам чудесен син, който вече учи Ветеринарна медицина.
Живея в София от 2003 година, но съм „от къде ли не“ – Габрово, Трявна, Казанлък, Стара Загора, Пловдив, Петрич – все градове, които са ме приютявали. Най-важно за мен и за което искам да ви разкажа, е мястото, с което ще остана винаги свързана – малко селце в полите на Тревненския Балкан. Името му е Табаците, макар бюрокрацията да го преименува на Сечен Камък и по този начин дублира имената на две местности и обърка хората. Това селце се намира на повече от 3 км от Плачковци – малко градче, до което аз ходех пеша на училище до 4 клас, а родителите ми – също тъй пешком – ходеха на работа, при това работеха на смени. Зимно време там пада мнооого сняг. Ако си дете, е просто супер! Ако си на работа – не.
И… в онова малко селце винаги ще има частичка от сърцето ми… 5-годишна там можех да изчезна в планината и да се скитам с часове. Ловях раци без страх, налагаше се да се бия с момчетата… Но освен това можех да разговарям с животните, да чувам песента на цветята…
Не, не съм ходила на детска градина. Бях малка, самобитна дивачка, която организира първия детски нудистки плаж на село. И последен. После „институциите“, разбирай училището, започнаха да ме опитомяват. И мислят, че са успели, но не са. Аз само ги излъгах…
Представих се с това лирично отклонение, защото мисля, че то казва много, ако не и всичко за мен. Казва защо още пазя детското в себе си. Или пък, ако понякога изглеждам вдетинена, е – затова е!
Откога бягаш? А, бягам си още от село. Всичкото детско население бяхме аз и две момчета и за оцеляването ми беше много важно да съм силна. Иначе организирано започнах към 5 клас с хандбал, след 8 клас за кратко тренирах спринтове, след което ме насочиха към средните дистанции 800 м и 1500 м. Това в Стара Загора, докато учех икономически науки. Не бях кой знае каква сила в бягането, но тренировките ми допадаха, защото си бях свикнала на зор. Всеки, който е опитал от ендорфините на бягането, ще ме разбере.
Малко още тренирах и като студентка. После дойде Демокрацията, а с нея и нуждата от оцеляване. За по-младите – оцеляването свежда живота до това да изкараш малко пари, за да си нахраниш детето. За спорт няма как да мислиш.
Известен проблясък за спортната ми форма беше тренирането на Карате киокушин-кай в периода 2002 – 2004 г. Хубаво занимание, докато не почнат да те ритат.
След това няколко години не спортувах. Така се наложи. Оказа, че от заседяването съм си докарала шипове по целия гръбнак. Много болезнено и тотално отчайващо! Обаче им извъртях номера „Мюнхаузен“. Започнах да се раздвижвам със ставна гимнастика и като видях, че действа, преминах и на фитнес, бягане по малко, но наистина малко – едва минавах 2 км с почивки, 2-3 пъти седмично. Шиповете обаче бяха победени и аз не бях скована като робот, чувствах, че летя и взех, че се записах и завърших курс за инструктори по аеробика и тае-бо.
После всичко се уталожи и аз кротко си спортувах, пак по малко, когато един ден приятел от Англия ме попита в скайп какво правя и аз му казах, че съм тичала сутринта. Отприщи се разговор за тренировки. Той ми разказа за книгата на Макдугъл „Родени да тичат“. Прочетох я. За мен най-важното беше, че авторът е започнал да тича късно. Това означаваше, че и за мен има надежда. Бях толкова вдъхновена от идеята за тичането, че прерових целия интернет и открих информация за различни „бягащи“ събития. С гол ентусиазъм се хвърлих на 6 км на Софийски маратон през 2013 г. и едва успях да ги завърша за грандиозните 39 минути. Така се започна. Вече участвам в състезания за ветерани, бягам в планината, а тази година успях да завърша и Обиколката на Витоша.
Как разбра за 5kmrun.bg? Беше есента на 2013 г., в периода, в който много ентусиазирано търсех къде да бягам и имах нужда да срещна хора, които като мен обичат да тичат. Попаднах на информация в нета и все се канех да отида, но нямах компания и нещо ме спираше. Един ден обаче разбрах за състезанията за ветерани и се свързах с проф. Септемврина Костова от софийския отбор, която редовно бяга на 5kmrun. Така че, тя направо ми каза да отивам и аз какво можех да направя – отидох!
Какво ти харесва в 5kmrun? Говорим за събота сутрин, все пак, затова за мен най-важното е, че няма състезателен елемент. Ако искаш – минаваш трасето, все още дремейки, – ако си се нахъсал – състезаваш се със себе си.
Но, като се обърна назад, спомням си първия път като дойдох – усетих атмосфера на спокойствие, още нямаше много хора, а Бай Гроздан беше там, опънал платнищата за раниците и ме поздрави. Пък аз отивах за пръв път. Много силно ме впечатли това – че беше помислено за багажа и че нямаше разделение на нови и стари бегачи. Така че се почувствах у дома си. Бягах, колкото можах, а на финала получих дежурния поздрав с пляскане на ръка от Жоро Станоилов, после имах имейл, в който някой се беше постарал да ми отчете времето, възрастовото постижение и да ми пише – ако не съм бягала, да го извиня. Не ме призоваваше да отида пак. Т.е. моето лично пространство си остана цяло. И се почувствах поласкана – едни хора отиват всяка събота в парка, държат се мило, вършат някаква работа в моя услуга и не ми искат нищо, и мило ми казват „довиждане“. Колко пъти написах „мило“?! Смятам, че това казва достатъчно.
Как 5kmrun промени твоето бягане? Научих се да бягам равномерно цялото разстояние. Това е проблем за начинаещите – втурват се бързо, после „берат душа“, после пак тичат бързо и ако не припаднат до края, някак финишират с бумтящо сърце. Това от опит го знам, да не решите, че така си коментирам. Доста от бяганията ми в началото бяха по този начин, хаотични, но после си поставих за цел да тръгна по-бавно, за да мога да бягам равномерно и – воала!
Какво мислиш за доброволчеството? Ами, ако за бягането трябват крака, то за да си доброволец, трябва сърце!
Няма какво да се оправдавам. Само веднъж бягах последна, което не знам дали се брои за доброволчество, но не е леко на егото да преглътне, че всички други се забавляват. Много пъти съм си мислела да съм доброволец, но все започвам да се оправдавам – ами то днес е събота, ако сега съм доброволец, после трябва да си наваксам тичането, а ей го колко работа ме чака през деня…
Ако ти си Главният организатор на бягането следващата седмица, какво би променилa? А, хора, аз съм много спонтанна и не бива да ми се дава такава власт! Сигурно ще направя някоя щуротия. Шегувам се. Знам, че контекстът на въпроса е дали бих променила/подобрила нещо. Не, не бих. Когато нещо работи, то не трябва да се променя.
Но искам да отбележа, че много ми хареса прекрасната инициатива „Аплодирай следващия“ и ми се иска по-често и повече хора да се спират, след като завършат, за да аплодират финиширащите след тях.
Коя е най-смешната или забавна случка, която те споходи по време на нашите съботни бягания? Има един бегач, с когото сме с що-годе изравнени сили. Понеже аз тръгвам по-бавно и после ускорявам, обикновено след втория км го настигам и се почва едно надпреварване. Той дръпне, аз дръпна, той дръпне, аз също… И така една мъчителна борба. Ни аз се давам, нито той. Забавното в случая, е че човекът просто диша по-шумно и това някак ме кара да чувствам допълнителна умора. Но тъжното е, че нямам сили да го изпреваря достатъчно, а пустият инат не ми дава да изостана толкова, че да не го чувам. Те, така…
*Опционално: Ако има въпрос на който би искала да отговориш, но не го виждаш по-горе или ако искаш нещо да споделиш или да разкажеш в допълнение…? Много обичам опционалните въпроси! Не ме питахте за бъдещите ми творчески планове. Значи, да си кажа – през следващата календарна година смятам да пробягам класически маратон от 42 км в градски условия. Също така смятам да напиша книга. Не си мислете, че го казвам, да се фукам. Дано го направя, та догодина и да се изфукам, и да почерпя. Споделям го, за да имам мотивация да го направя. Ако никой не знае за намеренията ми, мога вечно да ги отлагам. А така, като ги знаят много хора, ще ми е неудобно като ме питат – Ти пробяга ли маратон? – и аз да мрънкам – амиии, такова, не можах.
* * *
Искам да благодаря на организаторите на 5kmrun за тяхната всеотдайност! Благодаря на Жоро Станоилов за поканата за тази рубрика!
Дани ние също благодарим за това приятно и искрено написано интервю! По „твое нареждане“ възраждаме инициативата „Аплодирай следващият„…:)
5kmrun
Георги Станоилов
Смята, че страстта към спорта трябва да се поощрява и споделя... Това е и причината всяка събота да е там - на старта:)
Latest posts by Георги Станоилов (see all)
- XL Плана 2025 - 14 април, 2025
- DECATHLON x 5kmrun - 7 април, 2025
- XL Банкя 2025 - 13 март, 2025
