Бяганията на екзотични места са страхотни, но най-добрите са тези, които са ни напълно познати.
„Шест пъти в седмицата си слагам маратонките и се отправям към южното предградие на Солт Лейк Сити. След четвърт миля завивам надясно и започвам изкачване по асфалтирана пътека, завивам наляво и бягам 3,6 мили по криволичещ път около язовир. Знам абсолютно всяка дупка и всеки един завой по този маршрут толкова добре, колкото луничките по нослето на дъщеря ми. Когато започнах да бягам преди 8 години, промених листа ми „местата, които да посетя“ (Великата китайска стена, Африка, Матерхорн) на „местата, на които да бягам“. Оттогава съм бягала покрай Берлинската стена и в Сан Франциско. Била съм гонена от овце в Уелс и съм пробвала адската влажност на Карибските острови. Уверих се, че шотландската саздърма от агнешки дреболии е наистина ужасна, особено преди дълго бягане, а мазната пица, гарнирана с надморската височина на Ню Йорк, е най-доброто гориво преди състезание. За момент си мислех, че колкото по-невероятно е мястото, толкова по-интригуващо е и самото бягане.
Маршрутът, който пробягвам шест пъти в седмицата, не може да бъде намерен в нито една брошура за пътешествия. Не е от международно значение, но пък е изключително важен за мене. Това осъзнаване ми се яви малко по малко. След всяко дълго пътуване намирах моя маршрут за толкова хубав, колкото спането в собственото ми легло. Чувствах глад за неговите извивки и за това да бъда на добре познатото място.
Знам, че през пролетта трябва да променя пътя от южната страна на язовира, за да избегна гарваните, които пазят гнездата си. Знам за три корена, които са се показали през асфалта на източната част и които изпитват моята ловкост. Знам перфектната скала в северната част, на която разтягам уморените ми прасци.
Всичките най-важни бягания в моя живот са се случили на този маршрут. Тук беше, когато бягах за първи път след Бостънския маратон в дъждовна, неделна сутрин през 2013 година и гъските бяха единствените свидетели на моите ридания. Тук бягах и се борех със страха и скръбта, когато разбрах, че баща ми и двама близки приятели са били диагностицирани с рак в последователни дни. Бягах тук, когато научих, че бучката, която имам, е доброкачествена и гледах слънцето да се издига над планината. Тогава си дадох обещание, че ще бъда благодарна за всяка една тренировка, без значение дали е била добра или не чак толкова.
Тук започнахме и традиционната разходка на семейство Коуърт, на която ядем понички. Аз, съпругът ми и двете ми дъщери отиваме до пекарната, зареждаме се с шоколадова торта, понички и кленови сладкиши, и се връщаме обратно на скалата ми за почивка, където си устройваме празник на захарта и шоколада.
Всяка петък сутрин черното Субару на най-добрата ми приятелка Шели отбива в канавката на северната част. По време на десетте мили, които тичаме по посока на часовниковата стрелка около язовира, ние съшиваме кръпките в нашето приятелство и си говорим за победите и разочарованията, а потта изкарва натрупания стрес през седмицата.
Най-важните моменти в живота ми са били отпразнувани, определени или оплакани ТУК. Знам, че никой няма да изхарчи спестяванията си, за да посети това място, но аз научих, че спомените са много по-важни от монументите. Няма да позволя, разбира се, паспортът ми да изтече скоро време, но най-любимото ми място за бягане в целия свят започва от входната ми врата.“
Ким Коуърт
Материал на Явор Цветанов, главен редактор на running-academy.bg
Явор Цветанов
Latest posts by Явор Цветанов (see all)
- Да покориш връх Мусала, но най-вече да покориш себе си - 13 март, 2016
- 50-те най-влиятелни хора в света на професионалното бягане (част шеста) - 4 януари, 2016
- 50-те най-влиятелни хора в света на професионалното бягане (част пета) - 27 ноември, 2015
